Genoveff.com

След дългата зима, студена и сива, време в което единственото ти излизане от дома е да отидеш и върнеш от работа, ти се иска да бъдеш някъде, без значение къде, просто ей така за да се разведриш! Или поне при мен е така! Нямах търпение да се позатопли малко времето, за да отдъхнем някъде с половинката! Имахме няколко почивни дни, но си бяхме решили два или три от тях (не повече) да отделим и посветим на място където не бяхме ходили. Бяхме се затъжили и за други познати места, които поне един път в годината задължително посещаваме и отговорът на въпроса „Къде да отидем?“ се въртеше в кръг на картата на България.

От години чета в Интернет оферти с ваучери за отстъпка и като Тома Неверни все не ми се вярваше, че е истина. Бях решена да пробвам и кога по-подходящо време, ако не сега? Да разгледаме Елена искахме от много време. Броени дни преди нашата малка ваканция от там се върна и колега, който сподели снимките си и останах очарована. Тъй като след дълги дискусии с половинката, все още дестинацията не беше уточнена, реших, че ще разгледам в сайтовете за колективно пазаруване офертите за Елена. Ако имаше оферта, която ни допада, резервирам и само чакаме да дойде денят. Така и стана.

Дойде денят „Х“, но аз се събудих не с настроение за предстоящото ни пътуване, а с болежки. Болежки, които не искаха да спрат и реших, че ако до няколко часа нещата не отшумят, ще отменя резервация. Така бленуваната почивка за малко да се провали. Но явно съм късметлийка и въпреки късното приготвяне на багаж и определено напредналото време, пътуване имаше.

В Елена пристигнахме в ранния следобед. Настанихме се в хотела, освежихме се и като всеки турист веднага излязохме навън за да разгледаме колкото се може повече от забележителностите на града. Разхождайки се стигнахме до АИК „Даскалоливницата“. Виждайки, че има няколко обекта за разглеждане, а нямахме много време до края на работния ден, решихме посещението ни да остане за следващият ден. Служител на комплекса ни предложи за това време да разгледаме къща музей „Иларион Макариополски“, а ние веднага се запътихме натам. Прекрачвайки прага на входната врата на родната къща на борецът за църковна независимост Иларион Макариополски ни посрещна голям двор със стара каменна чешма и негов бюст-паметник. Наслаждавайки се на прекрасният аромат носещ се от чемшира покрай пътеката, стигаш до величествената къща, която е строена около 1710 година. Гледката спира дъха ти! Забравяш за времето и ти се иска да полегнеш на верандата, в кухненският кът да приготвиш вкусна гозба, да отпиваш ароматен чай наслаждавайки се на вкусно сладко или да почетеш от книга на старото бюро. Къщата е внушителна по размери, строена от камък и дърво, представител е на типичното еленско талпено жилище, а до вторият и етаж можеш да стигнеш по две стълби – открита и закрита. В приземният етаж, където са били избите и складовете, беше разположена галерия от стари икони.

Времето минаваше неусетно! Отдъхнахме в близкото кафе, направихме план за утрешния ден и се отправихме към хотела. Разгледахме направените снимки и ентусиазирани от видяното и в очакване на предстоящият ден отидохме на вечеря. Вече нямах търпение да е утре! А утрето започна страхотно! Да се събудиш от птичата песен, рано сутринта и отпочинал, пълен с енергия и любимият човек до теб е толкова прекрасно…, но птиците.., ах птиците, как пълнят сърцето ти, оставят те без думи!

След закуска побързахме да излезем за да се разходим. Времето беше много приятно. Пресичайки реката, минавайки покрай църквата „Рождество на Пресвета Богородица“, пред нас се изправиха Разсукановите къщи. Заставайки пред тях, не спираш да се чудиш това истина ли е или не – пет къщи под един покрив! Уникално! Строени са от хаджи Димитър Разсуканов за петимата му сина в края на 18-ти и началото на 19-ти век. Въпреки, че са частна собственост и от вътре не могат да се разгледат, от вън ясно си личи, че първата и втората къща имат междинен етаж и изглеждат като триетажни, а останалите са двуетажни.

Не пропуснахме да отидем и до местния информационен център, който освен, че ти дава много ценна информация за обекти и маршрути в града и околностите, еленският бут и билките в Балкана, те връща назад във времето. И то само как! Вероятно само на това място може да се видят събрани заедно стари плочи на естрадни изпълнители, аудио касетки, фотоапарат „Смена“, стари формички за сладкиши, пишещи машини, компютър, стари прибори и съдове, кърпички, пари, картички от дъвки, шноли и други аксесоари красили еленчанката в миналото, детска количка, чавдарска вратовръзка, телефони, стари книжки и игри… Колекцията е уникална и си заслужава всяка отделена минута! От едната страна на Бакаловата къща (информационния център) стои закачена еленска прогноза за времето с камък, интересна и поднесена с чувство за хумор! В същност вътре бях „подмамена“ и с още една много приятна за мен изненада, която ме накара да се върна там и на следващият ден 🙂 . Дамата от центъра ме покани да си избера един свитък от пълното панерче – рецепти с еленски бут от техните баби. Това беше направо в целта! Чувствах се като богоизбрана, защото през цялото време на половинката говорех как трябва да намерим някоя рецепта за да я приготвя у дома. Излизайки от центъра веднага отворих свитъка за да изчета рецептата. Искайки да я приготвя с колкото се може по-голяма точност, установих, че гъбки манатарки няма от къде да намеря и следователно точно тази рецепта не беше за мен. За това и на следващият ден отидох отново там – да помоля дамата за друга рецепта. Получих не една, а няколко, а аз бях толкова щастлива… Благодаря!

След посещението ни на Бакаловата къща, обядвахме и се отправихме към Комплекса. До него се изкачихме по калдъръмена уличка покрай музея по палеонтология, който не разгледахме, а планувахме за следващо посещение на града. Съвсем случайно видяхме, че традициите по правене на еленски бут съвсем не са отживелица. На една от терасите се провисваха няколко бута.

Разгледахме първо църквата „Свети Никола“. След опожаряване по Великден през 1800 година от кърджалиите, храмът е възстановен в сегашния си вид през 1804 година. Църквата е вкопана, а вътре е богато изрисувана. Стенописите имат изключителна стойност и са обявени за паметници на културата. Храмът е изключително красив! Град Елена е наричан „Българският Витлеем“, защото по време на възрожденската епоха е имал три църкви. Това го е нямало в нито един друг български град през турско робство.

Камбуровият хан (по името на собственика си Стоян Камбура) е построен през първата половина на 19 век. В него е уредена етнографска експозиция показваща бита, поминъка и занаятите на местното население. Любопитно е, че Камбуровият хан е бил около днешният язовир Йовковци, но е преместен в Елена.

В непосредствена близост до Хана се намира и Еленското класно училище, по-известно като Даскалоливницата. Основано в далечната 1843 година, то е първото училище за подготовка на учители в България. В него за първи път е въведено биенето на звънец, времетраенето на учебния час и се преподават чужди езици. Иван Момчилов (1819 – 1869) е негов основател, а като негов ученик през  1848 година Славейков го нарича „Даскалоливница“, призвано да лее даскали. Еленското училище е имало статут на висше училище. В сградата му разгледахме историята на града от неговото създаване до периода на Руско-турската освободителна война.

В двора на комплекса има още един храм – „Успение на Пресвета Богородица“, който е действащ, но в момента на посещението ни беше затворен. Отправихме се в посока центъра на Елена по калдъръмена уличка, която минава покрай символа на града – часовниковата кула. Тя гордо е изправена на най-сполучливото място за да отброява с камбанен звън всеки кръгъл час. Изградена е през 1812 година, вижда се и се чува от всяка част на града.

Събрали много емоции през деня, малко уморени, решихме първо да се освежим в хотела, а после да пием кафе. Да отдъхнем с чаша топла напитка избрахме родната къща на Юрдан Хаджипетков. В нея е роден и синът му, писателят Петко Тодоров. Къщата е талпена, едноетажна към двора и двуетажна към реката. Тъй като е частна собственост не може да се разгледа цялата, но не пропуснахме да видим галерията с картини на съвременни български художници и арт бутика. Кафенето в средата на сградата носи името на сестрата на поета – Мина, любимата на Пейо Яворов. Отпивайки бавно от топлата напитка, наслаждавайки се на спокойствието, слънцето те гали нежно с топлите си лъчи и се връщаш назад във времето, усещаш възрожденския дух и аромата на старата дървена къща. Времето сякаш е спряло. Наслаждаваш се и не искаш да се върнеш към действителността. Но се налага. Плановете ни включваха и посещение на една природна забележителност.

За водопада на река Мийковска чух от колега. В туристическият център ни упътиха, а и аз си откъснах листче с местонахождението му, нямаше начин да не го намерим. За по-лесно решихме до там да стигнем с автомобил, а и времето до смрачаване не беше много. Между селата Руховци и Илаков рът, дървена табела ни посрещна, указваща посоката към водопада през гората. Тук трябваше да паркираме, за да продължим пеш по предварителна информация около 10 минути. От топенето на снега и направените дири от камиони извозващи дървесина от гората, пътя беше кален, на места с огромни локви и времето за стигане до природната забележителност се увеличи двойно. Това, че още в началото се започна с подхлъзването и калните обувки, изобщо не ни попречи да се насладим на прекрасната гора и река лъкатушейки покрай пътя. Птиците огласяваха леко екстремното ни ходене пеш през цялото време. В един момент, може би по средата на пътя, спираш да чуваш играта на реката, но пък започваш да дочуваш съвсем леко пеещия водопад.

След гората минаваш през поляни и пътя се разделя на две. Минахме по дясната пътечка. Така отново видяхме реката, а на отсрещният бряг огромни скали. Колкото повече вървиш, толкова повече чуваш звука от водата на Христовския водопад. Наближавайки го вече, започваш мислено да си представяш как изглежда, съдейки по издаващия грохот. Минахме през кът с пейки и изградено барбекю, приличащо на камина. Страхотно място за отдих, стига времето да го позволява. Продължихме по пътечката и след няколко метра пред нас се откри невероятна гледка. Водите на Христовският водопад се разбиваха в скалистото легло на реката от 9 метра височина. Тъй като все още снегът се топеше, реката беше пълноводна. Падащата вода образуваше нежна пелена от пяна, а звукът и, той може само да се чуе.

Насладихме се максимално на тази природна забележителност и побързахме да си тръгнем за да не ни завари тъмата в гората. Върнахме се в хотела за вечеря много уморени, но пък заредени с много положителни емоции. Беше ни последната вечер. На сутринта щяхме да приготвим багажа за да се отправим пътьом към двата известни манастира в района.

Първо посетихме Капиновски манастир, но одисеята за пътя до него, няма да ви разкажа. Само ще добавя да не минавате през Капиново направо следвайки табелите за манастира, защото ще минете през гората като нас. По-добрия вариант е да продължите към съседното село Церова кория и тогава да следвате отбивката. Капиновският манастир „Свети Никола“ е основан през 1272 година по времето на цар Константин Асен. Многократно е опожаряван от кърджалиите, като е възстановен през 1835 година от игумена Архимандрит Нафталим. Манастирът е свързан с много въстания в района, като в него са отсядали четите на капитан Дядо Никола, Филип Тотю и други. В Божия храм убежище са намирали Васил Левски, Матей Преображенски и Ангел Кънчев. По-късно манастирът е превърнат в болница, но след 1911 година запада. На входа на храма е изобразена сцена от „Страшния съд“, а в двора има кладенец-аязмо. Дворът е добре поддържан и колкото и да ти се иска да останеш за почивка, времето те притиска и се налага да се качиш отново в колата за да разбереш историята и на следващият манастир.

На около 2 километра от Капиновският манастир се намира Плаковския манастир „Свети Илия“, който е основан между 1218 – 1241 година. Многократно е плячкосван и разоряван. Възстановен е през 1450 година, когато е построена кулата-наблюдателница. Чести гости на манастира са били Софроний Врачански, Панайот Хитов, Васил Левски. Подготовката на въстанието през 1835 година, известно като Велчовата завера е била именно в този манастир. След разкриване на заговора, някои от участниците били заточени, а други осакатени и обезобразени, обесени в двора на храма. След това манастирът отново бил разграбен и опожарен от османските поробители. През 1865 година Кольо Фичето изградил манастирските сгради и камбанарията. След краткото църковното богослужение бяхме поканени от игумена на манастира на сладка приказка, но тъй като ни чакаше дълъг път бяхме принудени да му откажем.

Така неусетно изминаха дните, но преживяното в това райско кътче от Балкана остави у нас незабравими спомени. Безценно е да се наслаждаваш на птичите песни, да се разходиш на интересни места, пиейки кафе да се върнеш назад във времето, слънцето да те гали, после да се любуваш на невероятни гледки и всичко това да е споделено с любимия човек! Ех, Елена!